Здраве и диети Новини

Непозната кифла доведе до нервна криза д-р Неделя Щонова! (още подробности)

Д-р Неделя Щонова потресена от непознатата жена!

Непозната жена с поведение на кифла доведе до нервна криза и шок търпеливата иначе д-р Неделя Щонова. Ето каква е причината, разкрита от самата нея:

“Ликьор от рози

Влизам вчера в една пробна да меря избрана дреха – бял панталон.
Докато пробвам, ставам неволен свидетел / слушател на телефонен разговор от съседната пробна:

– Ох – казва тревожно капризен женски глас – трета дреха меря вече и просто не мога да се пъхна в нито една от тях. И просто не мога да вдигна този проклет цип. Чувствам се ужасно, чувствам се като слон, дебела съм, напълняла съм 10 килограма, нямам грам талия, всички дрехи ми стоят зле… Сега от мъка ще отида долу в кафето, имаме среща с ДидитУ и там ще изям една малинова торта. Трябва да се успокоя… откакто се разделихме с Андрей съм все нервна, дебела и гладна. Ох, облизвам се вече, само като си я представя.

Дожаля ми. Стана ми мъчно наистина и си казах:
– Позната-непозната, редно-нередно, налудно-неналудно, ще изчакам дамата отвън и ще си поговоря с нея. Може пък да помогна.
…Няма по богата емоция от усещането за принос – пърха Мингу в мен.

Спирам пред пробната и зачаквам.
Не след дълго отвътре излиза скъпо облечена дама, на около 35 години.
Небрежна, нехайна някак, видимо отпусната, със занемарена фигура. И с големи екстремно дълги, изкуствени нокти от акрил.

Спирам я деликатно, заговаряме се, тя е изненадана, учудена, гледа ме любопитно и с интерес. Остава с мен и си говорим.

– Виждам, че Ви е грижа за килограмите – подхващам лекичко.
– Да, допуснах ужасно напълняване – отвръща тя клатейки глава – ама преживявам любовна драма.

– Спортувате ли? – задавам въпроса внимателно и колебливо предлагам – искате ли да Ви свържа с един много приятен, персонален фитнес инструктор?
– Не, мразя спорта, за съжаление, откакто се помня винаги съм мразела спорта – казва тя сковано, но и без грам разкаяние или чувство за вина – нямам време за това, нямам желание за това, аз съм много заета с работата си, а и по природа мързеливичка – хили се – ама при мен май е нещо хормонално… Те хормоните са виновни.

– Имате ли някаква диагноза?
– О, не – казва тя – здрава съм.

Впервам поглед настрани и усещам как в мен плъзва топлина.
Нима наистина има хора, които не са влюбени във физическата активност и спорта? Хора, които виждат, че трябва да се вземат определени спешни мерки, но те “великодушно” отказват и отлагат това за вероятно някога, но не сега…
Със сигурност има такива хора, само дето аз не ги разбирам.

– А може би искате да ревизирате тази своя нагласа? Три пъти седмично по 30 минути спорт е абсолютния минимум, може да си тренирате сама у дома, ще Ви изпратя линк с упражнения – изричам ентусиазирано, умолително и настоятелно.
Тя ме поглежда в очите:
– Моля?! В тия жеги?! Да спортувам?! Да се мъкна по фитнеси и да тичам като гламава?! Да бързам за интензивни тренировки?! Не, няма нужда, мерси.

Не помръдвам.
– Но добре – отсича дамата – може би някой ден ще опитам да поспортувам, някой ден… може и да ми се получи – обещава небрежно и се усмихва несериозно.
После тя замарширува към изхода. И към тортичката.

Облягам се на стената в магазина замислено и я проследявам с поглед.
“…В тия жеги?! Да спортувам?! Да се мъкна по фитнеси и да тичам като гламава?! Да бързам за интензивни тренировки?! Не, няма нужда, мерси…”

Гласът й пищи в нажежените ми уши. Чувам думите й, които като виелица, не, не като виелица, а като луд пумпал се въртят из главата ми.
Думи, които не разбирам.
Думи, в които има толкова много празнота.
Нищо повече и нищо по-малко от празнота.

Езикът на тялото никога не лъже. И тук не става дума за тип телесна конституция, нито за количество наднормени телеса и килограми. Тук става въпрос за един особен вид телесна осъзнатост. И координация. За един особен вид себеуважение, самовзискателност към позата на тялото, към излъчването на тялото, към личната кондиция, функционалност, мускулатура и сантиметри на талията.
Това е въпрос на вътрешна потребност.

В себе си зная, че тази жена скоро няма да събере достатъчно хъс, за да се вземе в ръце и да “откърти” от тялото си излишните 10 килограма. Ще се крие в дълбоките долини на разни оправдания и извинения, но няма да тръгне да катери стръмните планини на себенадмогването. Ще се мята в капана на мрънкащото бездействие. Няма да спира да толерира личната си зона комфорт и този напълно излишен товар от 10 килограма. И ще продължи да се чувства нервна, дебела и гладна…

Станали сме зрители на собственото си напълняване, станали сме майстори на наблюдението, на оправданията, на ниските стандарти, спрямо всичко сякаш..
Но не и активни участници. Готови да вложат себе си на 110% в нещо истинско.
Възнаграждаваме неправилните неща, нехаем за правилните, не ни е грижа за наистина важното, подсвиркваме си небрежно и все обвиняваме някой друг –
хормоните, пълната бъркотия на Марс и негативно влияние на небесния учител Сатурн.

А всъщност по този начин крадем най-вече от себе си.
И от скъпоценното здраве.
Чудно ли е тогава, че толкова боледуваме?!
Днес рано сутринта водя моите родители към едно китно пловдивско селце.
Пътуваме към чудния свят на моята баба.

Майка и татко искат да си напазарят от там екологично чисти продукти, те вярват че са такива – яйчица, заквасено мляко, селски домати тип Розов дар и Биволско сърце.
Пристигаме на малка селска уличка и спираме до едни отрудени възрастни хорица, усмихнати, приветливи, без маникюри, невероятно мили, редят си сергийката, като приказна зеленчукова градинка и много внимават доматите да са сортирани по качество, цвят и големина.

– Раничко сте излязли – казвам им.
Часът е 8:30
– О, моето момиче – възкликват те – ние станахме в 5 часа. В 6 бяхме на къра, набрахме люцерна за кончето и сега ще продаваме тук – доверяват ми, а очите им светят – ние обичаме земята, човек не може да живее без плодовете на земята. А и за да се озове храната в чинията ни, трябва да си я произведем. Ние всичко си произвеждаме сами. Днес малко имах световъртеж – казва жената без маникюри – ама като нахраних кончето и главата ми се оправи.
– А довечера ще ти сипя едно ликьорче – усмихва й се благо деденцето – ако животът има аромат, той ще да е с дъх на пъпеш и чаша ликьор от рози – и деденцето ми подава един пъпеш – то моята бабичка все такъв ликьор пие… Ама първо цял ден се труди. От 6 часа е на къра, първа е там.

И си мисля, как в тези думи има толкова много пълнота.
Нищо повече и нищо по-малко от пълнота.
Неуморни, слабички, щастливи хора, които си редят старателно купчинка с румени домати. Разтоварват внимателно едни дини.

Мъж и жена на по 82 години. Трудолюбиви. Истински.
Един до други.
Живи и заедно.
Здрави, подвижни, без излишни килограми.
Без нарисувани дълги маникюри.
Изпитах уважение и обич към тях.
И нарекох благословия за тези хора.
В тях нямаше грам празнота.
Бяха отвсякъде “пълноводни”.
Всичко им беше пълно – и масичката със зеленчуците, и погледите и сърцата.

Няма да обобщавам и няма да давам квалификации.
Всеки е свободен да живее,
както намира за добре.
Само тихо ще си мисля.

Как се обяснява арогантността към физическата ни форма?
И към количеството усилия, които си готов да вложиш в нещо?
Как се обяснява важността на личните стандрати?
Как се определя за какво ни е грижа и за какво не?
Как един човек решава в коя посока ще придвижва тялото, ума си, живота… и развитието си?
Как?

С липса на самоосъзнаване?
С безотговорност ли?
С неукост ли?
С липса на традиция?
Уви.
Никой не знае.

Но някак е тъжно да живееш живот, като отсечено дърво.
В “устрем” към парче малинова торта.
Вярно, сложно е…
Но… и…
Възгрубичко някак.
Към шанса да се родим,
да ни има и да ходим по тази земя”, споделя Неделя Щонова.

Коментари чрез Facebook

коментара