Новини Шоубизнес

Иво Танев разказа уникална история от живота си! (виж тук)

Иво Танев разкри нещо невероятно за живота си и за японците!

Шоуменът Иво Танев разказа увлекателна и наистина невероятна история за живота си. Всеки, който вярва в съдбата и късмета, ще се радва да разбере какво се е случило на Танев:

“Това не е биография, а случки и периоди от моя живот от които съм научил най-важните уроци и съм взел най-ценните поуки.

Така беше и в онзи, отново есенен ден, но вече годината беше 1992. Времето беше прекрасно. Както го наричаме – циганско лято. Беше един съботен ден и аз бях решил към обяд да отида в подлеза, защото се очертаваше голям поток от хора, решили да вземат последни глътки от отиващото си лято. Аз самият бях в чудесно настроение и в кондиция.

Тъкмо се бях разпял, когато се появиха Те! Група японски туристи. Японските туристи са особени сладури. Спретнато облечени, дисциплинирани и оборудвани с невероятна техника за запечатване на спомени. И друг път бяха минавали групи от страната на изгряващото слънце, но в този ден и точно тази група бяха по-особени.

Вече знаех, че японците обожават и много се прехласват по оперното пеене. Аз мълниеносно превключих от „Богатство” на Тангра към, може би най-известната песен на света О, соле мио! Това беше. Уцелих ги точно в десетката! Акустиката на мястото, където бях застанал в момента беше такава, че гласът ми се разливаше силно и мощно надалеч. Чуха ме и подобно на ято птици целокупно се насочиха към мен. А аз това и чаках.

Раздадох се с цялата си емоция от сърце и душа. След първото „О, соле мио”, завършило с бурни аплодисменти похванах друга любима канцонета Фуникули фуникула. Финалът-чудо. Ще ме изядат. Започна се едно снимане, щракане и много усмивки, обич, благодарност и хубава енергия. След първата снимачна сесия тръгнах пак с друга канцонета-„Мама” и после мексиканската Сиелито линдо! Голяма радост. След нея реших да сменя плочата и ги залях с „ Ти си моя съдба” на Пол Анка. Пак бурен финал!

Тези хора-японците слушат, радват се и не мърдат от там. Дори не бях забелязал, че дъното на китарния калъф вече беше покрит с всякакви банкноти. Забавно беше това, че колоритната японска група около мен беше привлякла вниманието и интереса и на нашенци. Нали обичаме сеирите та и в случая така се получи. В един момент се събра една огромна тълпа от хора, която ту се увеличаваше, ту някои се разотиваха, за да дойдат други на тяхно място.

Получи се малък фестивал на българо-япоската дружба! А аз не спирах, защото емоцията беше изключителна. Завъртях една китка или, както днес модерните го наричат medley от световни евъргрийни. Отново голям успех. Чух, че някои японци пак искат „О, соле мио”, но в един момент аз усетих товара и отговорността да представя родината ни по най-достойния начин и решително запях родопската „Девойко мари хубава”. Подканих и българите да се включат.

Те това и чакаха, и за да не се изложим пред чужденците, и да им покажем, че и ний ги можем тез неща, като отвориха ония ми ти гърла, па като ревнаха… Страшна работа! Японците не знаеха къде се намират, но им личеше, че са възхитени и във възторг! Те ми се кланят, аз им се кланям.Та, голямо поклонение падна. След грандиозния хоров, и с национално значение, край на родопската девойка, японците пак започнаха да повтарят „О, соле мио”!

Народът го е казал. Който плаща, той поръчва музиката. Пак похванах любимата и на мен канцонета. Може и да не ви се вярва, но ме накараха да им я пея общо 4 пъти! И всеки път се опитваха да си изпочупят ръцете с неистовите аплодисменти, с които ме даряваха. Бях забравил за калъфа и събраните в него пари, защото за един час събрах толкова човещина, обич признание и уважение, че не знаех на кое небе съм се качил.

В един момент някой викна нещо на японски и тези сладки и добри хора ме дариха с финалните си поклони, искрена обич и възхищение, и се изнесоха, както се бяха и появили. Като ято есенни птици. Чак тогава аз погледнах надолу към калъфа на китарата. Беше пълен. Не, не беше пълен. Беше препълнен с купчина банкноти! Долари, марки, гулдени, шилинги, франкове… Тогава още нямаше евро. Аз гледах и не вярвах на очите си.

От съседния магазин излезе един мъж. Там работеше и вече се знаехме и приятелски ми каза: Ивка прибирай бързо, за да не мине някоя гад и да се наложи да се гоним из подлеза. Но аз бях толкова положително зареден с доброто, което ме беше заляло, че въобще не допусках, че може да се случи подобно нещо. Бавно започнах да прибирам банкнота след банкнота. За пръв и последен път видях в калъфа да се търкалят няколко монети, а всичката останала благодарност беше в банкноти. Както казах имаше всякакви и на всякаква стойност.

В други случаи, когато имах оставена чужда валута, винаги я обменях в чейнджбюрото на Жоро в подлеза, което беше съвсем близо до сцената, на която се беше състоял българо-японския фестивал. Отидох там и му изсипах заработения хонорар. Казах му че отивам до тоалетната, а той започна да сортира и брои банкнотите. Разбрахме се да ми ги обърне в долари. Признавам си, че нито се поинтересувах на какви курсове ще го прави, нито нищо.

Пълно доверие, с което и до ден днешен си мисля, че той не злоупотреби. Спомням си когато накрая, когато приключи със сметките ми каза. Ивка, знаеш ли колко си заработил днес? Не знам как съм го погледнал в този момент. Сигурно малко тъпо и неадекватно. Той изчака моето предположение, но не получи такова и тогава ми каза. 734 щатски долара!!! По това време това бяха 20 средни работни заплати! Чак ми се зави свят.

Не можех да повярвам, че само за малко повече от час бях получил пари, равняващи се на 20 работни заплати в България. За японските туристи тази сума сигурно не е означавала нищо, защото те ме засипаха с джобните си пари, които са им останали през обиколката им из Европа, но за мен, момчето на 26 години, излязло с китарата си да припечели някой лев за семейството си като уличен музикант, това беше цяло състояние.

От тогава аз обичам японците и страната на изгряващото слънце, защото тогава слънцето изгря и над мен! Този ден промени живота ми. Аз продължих още няколко месеца да ходя с китарата в подлеза на НДК, но вече беше друго, защото имах идея и план, как да инвестирам спечеленото в онзи слънчев есенен ден.

Държа да отбележа, че от тогава и до днес никога не подминавам улични музиканти. Спирам се, поздравявам ги и пускам парички, защото знам какво е. За това, как се случи животът ми след подлеза на НДК, ще прочетете по-нататък в „Урок за мъже”. Благодаря ви, че го прочетохте до края. До скоро със следващата история от живия живот в “Урок за мъже”, разказа Иво Танев.

loading...

Коментари чрез Facebook

коментара

Добавете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.