Калин Терзийски се влюби в Хърватска по неочаквана причина!
Писателят Калин Терзийски си помечта да живее в Хърватска. Наскоро той се завърна оттам след представянето на поредната си книга. И именно в това се корени причината за любовта му към страната.
"ПОЗДРАВ ОТ ХЪРВАТСКА... Тръгвам да се прибирам от Хърватско и взимам такси. Ще пътувам с автобус, цели тринайсет часа, но какво пък, дъщеря ми е родена на тринайсти, не само тамплиерите са изклани на тринайсти, айде де, така че тринайсет е хубаво число, ще се радвам да пътувам тия тринайсет часа, само дето ще пътувам през нощта и няма да видя нищо, освен сръбските неизмазани къщи из Източна Сърбия – сутринта – както и прашната и измъчена България.
Ох, България. Така де. Ох, България. След като съм бродил из улиците на Загреб, срещата с България малко ме плаши. Не за друго, а защото след хубаво, лошото причинява много повече болка, отколкото когато си свикнал с него. Страх ме е от вида на руините, в които се е превърнала България: руини, стърчащи сред бунища. И сред тях – изсред прахта – се издигат нещо като луксозни и модерни сгради. Но след прахта и руините всеки опит за модерничене и луксозничене изглежда печално. Печална България. Страх ме е от срещата с нея. И взимам такси. И се заговарям с шофьора: дрън дрън дрън. Не съм от тия писатели, които имат самомнение като голям оловен цепелин. Всяко мое говорене е дрън дрън дрън. Нямам високо мнение за себе си, пък и за хората. Знам ги. Дрън дрън дрън. Тъжно е, донякъде, да си загубил илюзиите си за себе си и за хората. Трудно можеш да изпадаш във възторг под път и над път. Само гледам да не стана вкиснат и злонамерен. Иначе да си скептичен и насмешливо-песимистичен си е доста добре. Спасен си от трагикомични разочарования. Те са характерни за децата и глупаците. Говорим си с шофьора – за Загреб, за Хърватска, за Европейския съюз, за София, за България, пак за Европейския съюз, но от перспективата на говоренето за България, за Другата Европа – която е на Запад, за бежанците, за миграцията, за Великото преселение на народите, за циганите, за Турското робство, за Австрийското робство. Как си говорим? Ами на новообразувания точно заради разговора ни южнославянски език, смес между хърватски (който преди войните в бивша Югославия се наричаше сърбо-хърватски), български, английски и всякакви измислени думи, звучащи някак южно славянски. Всичко си разбираме. Шофьорът се оказва дружелюбен и внимателен човек, странно – млад е. Младите, заради хормоните вероятно, са обикновено прекалено троснати, високомерни, по-скоро сякаш застанали в очакваща, отбранителна позиция. Някой ще каже: така си мислиш ти, пренасяш своите си душевни съдържания върху другите хора, и това е защото не познаваш хората. Никой не познава хората – ще кажа аз. И така – говорим си. Той пита: А по каква работа бяхте в Загреб? Ами ами ами... Как да му кажа, че съм писател, че съм идвал тук за да представям своя книга, че имам книга, издадена на хърватски, че са ме посрещнали много добре, че вече пет или седем или всъщност май много повече български писатели са преведени и издадени на хърватски...и че между нашите народи вече има нещо, нещо хубаво, и че то не е само някакъв си евроформализъм... Ама как се казва това на тоя развален южнославянски език?...и още повече – как се казва такова нещо на Шофьор на Такси? Я ела в България (казвам си) и разкажи такова нещо на някой Шофьор на Такси)! И все пак аз обичам предизвикателствата. Не скачането с бънджи. Езиковите предизвикателства обичам аз. Ей сега ще му разкажа, колкото и да е трудно, за всички тия неща. Та те са важни за мен! И той е човек! Може и да не го интересува особено културния обмен между балканските страни, но аз ще опитам! И все пак – той ме попита, мамка му! Той ме попита, от любезност, сега няма как – ще трябва да ме изслуша! Пък аз ще се опитам с все сили да му предам своето въодушевление; поне малко въодушевление – на колкото съм способен – какъвто съм такъв мрачен и скептичен чичко. И му разказвам. И ръкомахам и обяснявам. И ми е твърде неловко. Първо – нали съм българин – научен съм, че да говориш за себе си е крайно неприлично. Срамота. Да се изтъкваш - срамота! Виж – да говориш за колата си, за къщата си, за децата си – добре е! Но за себе си – какъв си, що си...не е никак скромно. А пък да говориш едновременно и за изкуство и за себе си...леле, та ти да не си някакъв джендър, бе човек?! Българският мъж най-много да говори за коли и за казарма – това е! Другото е егати и лигавата работа! Пък и нескромно и швестерско едно такова. Аз, видите ли, съм писател. Абе я се застреляй бе, другарю горски, какво като си писател, сега паметник ли искаш да ти дигнеме? Така се хилоти проскакът-българин в мене и блокира всичко европейско. Но аз напук на простака в себе си – разказвам. И странно – шофьорът ме слуша и кима с глава. И даже се обажда: Ама верно ли? Ама...верно ли? И аз: Ми верно, я! Писац съм я, писац бугарски...и сам представио овде йедна своя книжица...Превели са ми я, транслейт, ъндърстенд? Транслейт май буук на хрватски, и я съм овде да я презентирам, да я презентувам...разумйеш? Е па! – разбира всичко шофьорът. Или поне разбира доста. И въобще не ме гледа подигравателно, ами даже някак съвсем дружелюбно. Даже има и някакво...хм, възхищение не е точната дума...ами нещо като радостно оживление, смесено с почит – че нали не всеки ден вози някакви си чуждестранни писатели! Така поне ми се струва, че говорят очите му. И той мълниеносно бръква в гугъл, пита – како се зовеш? – рови из гугъл както си кара, отваря статия в уикипедия, на английски, чете. Я, ама това верно си ти! – извиква и ме поглежда. Леле, каков си млааад! – вика и зяпа снимката ми отпреди десет години. И после пита коя е книгата, която са ми превели. И без да изчаква, радостно възбуден, казва: непременно ще си я взема. Ще си я купя! Аз му казвам коя книга са ми издали на хърватски. Той повтаря весело: Ще си я купя, еха, ама това верно си ти! И ми помага да си сваля багажа и е наистина превъзбуден и се суети и му е сигурно много забавно – возил е някакъв писател, чужденец, ама са си говорили на някакъв език, дето и двамата го разбират, въобще – егати купона! Весело е момчето, не е съвсем момче, мъж на около трийсет и пет, сигурно има семейство – тоест – може спокойно да махне с ръка и да каже: абе каква литература, какви писатели, какво изкуство, я ми се разкарайте от главата, щото ми е гръмнала главата тука едни накладки от два месеца търся, вие с литература ще ме занимавате! Но не! – той се весели, подтичва, покланя се леко, подава ми багажа. И аз съм във възторг. Един хърватски шофьор е изказал уважение. Не към мен. А към това, на което съм отдал живота си, дявол да го вземе, да! И казвам: Чакай, чакай...имам една книга за теб! Верно ли – крещи той от възторг и сме запушили цялото движение, но тук хората не пибипкат като полудели за щяло и нещяло – верно ли? Леле, за мене – книга?! Верно, брато! – викам аз и бъркам като полудял в сака, много ми е драго, много ми е весело, чувствам се като едно време, когато бях вихрогонно хипи и пътувах на стоп и свалях багажа си ей така на пътя и шофьорите отзад ревяха с клаксони...Ето я книгата! Заповядай! И му подавам моята книжка. И той я прегръща и се смее и ми маха с ръка и я опира до гърдите си и благодари и пак се смее и тича към колата си! И вече потегля, а аз се сещам, че не съм му платил – и тичам и викам – абе, човек, не съм ти платил, бе! А той: Нема нужда, нема нужда...това е достатъчно! – и вдига книжката високо и се смее. А аз му пъхвам трийсет куни в ръката, натиквам ги, за да не ги избута, той се смее и ги отказва енергично, гърчи ръка и не ги приема, ама аз ги натиквам в колата и той със смях вика: Добро, добро... И потегля и си отива и аз оставам на автобусната гара, за да чакам автобуса, с който ще пътувам тринайсет часа към България. И се унасям за миг, и за миг си мечтая в България да има таксиметрови шофьори...и да има хора въобще, които, като им дадеш книга се радват като деца...и са готови да си зарежат и надницата даже...мотае ми се главата две-три минути, пълна с такива мисли... После тръсвам глава, изтрезнявам, оправям се. Предстои ми път. Към България", завършва Калин Терзийски. 
