Калин Терзийски с култът Аполония и една лична изповед!
Писателят Калин Терзийски, когото мнозина все още определят като скандален, направи неочаквана изповед. Много лична при това. Публикуваме текста му без редакторска намеса:
"И аз съм отново на Аполония, след толкова много години! Когато се пропих и заживях с една ужасно красива и сексапилна актриса хората на моята страна започнаха да ме гледат с лошо око и да ме отбягват. Особено богатите, уредените и горните. Ей ви вазе горни дрехи, ако не бяхме ние – долните дрехи - вие щяхте да сте долни дрехи! – да, така казваше милият Радой Ралин и кой ли знае какво имаше предвид.
Освен очевидното. Но така де – отбягваха ме и не ме канеха на своите горни неща, на местата, където те гледат хората и ти завиждат. Тогава си казах: когато се издигнеш, явно най-важната част от енергията ти отива да се пазиш - да не би да загубиш горното си положение. Като примерно си имаш взимане даване с някакви пропаднали поети и терзийски. Но аз – защото съм глумец и подигравчия – спрях да пия, тръгнах на фитнес, навлякох фини дрехи от кадифе и свила, подстригах дългата си авраамическа брада (да не се бърка с авраамическите религии) и показах на всички тия горни хора един от пръстите си. Доколкото помня – средния. Те, водени от типично павловски, условно-рефлекторни механизми, взеха отново да ме канят на всички свои горни и издигнати тържества и ивенти (с думата „ивенти” поздравявам всички естети от Бобовдол до Требич). За горния човек в България е важно да не пиеш, да си „облякън и натокан” с дрехи от мола за над сто и трийсет лева и като се напиваш като свиня – да не се показваш по медиите. Тайно, майна. Българско благоприличие. И ето ме на Аполония. И както сте забелязали от горенаписаното и от всичко, което пиша, аз съм язвителен човек, любител на английския горчив хумор и двойно-подправената волтерианска ирония. Пиперлия, така да се каже. Но трябва да похваля себе си (като не забравям задължителния български себе-срам), че въпреки острия си език, аз съм човек, който може да се прехласва и да се вълнува и без капка презрение и насмешка; защото, винаги съм си казвал така: Ако ще живеем цял живот надсмивайки се и иронизирайки всичко – кога, дявол да го вземе, ще живеем Истински? От все сърце, безапелационно и гордо? И Аполония ме завладя! Не веднага. А лека полека. Стоях на щанда на издателството си, не минваха много хора, подхвърляхме си с момичетата от издателството (чудесните момичета!): гледай – никакви хора, само чужденци! – и ми ставаше смешно, че за мен и за всички нас всъщност хората са българите. А другите са просто чужденци – някакви руси руснаци и поляци, и неравнозъби англичани, които даже и наздраве не могат да ти кажат като...хората. Но после идваше вечер и хората се размножаваха по неведом начин, все едно чрез пъпкуване, плъпваха по улиците, прииждаха на талази, ядейки варените си царевици и потривайки зачервените си и сърбящи, пооблечени телеса.
И аз пак стоях на сергията с моята стока (и казвам тия думи с гордост) и потропвах с крака от вълнение, защото всеки човек е възможен читател, а всеки възможен читател е и възможен приятел, радост и възторг в живота!
И аз си казвах: Господ да благослови Созопол, че е такъв събирач – та могат да се съберат толкова светли лица на едно място и човек да види иначе пръснатите си приятели! Сред русите и чужди лица на чужденците (по Камю и не по Камю) се мярваха и все по-често изпъкваха познати лица, полузабравени лица, лица говорещи ни нещо, мили лица на хора, които сме обичали. Исках да кажа „съм обичал”. Аполония е просто едно културно мероприятие – казвах си – нищо особено, просто малко конюнктура – казвах си – просто поредното културно казионно и номенклатурно събитие, направено за да утвърди статуквото, за да се почувстват приетите още по-приети и отхвърлените – още по-отхвърлени – казвах си; но още на следващия миг си давах сметка, че не е така. Защото конюнктурата, статуквото, интересите, вътрешните кръгове и отчитането на дейност е едно – а живите хора с живи очи и с вълнуващи се гърди са нещо съвсем друго!
А такива идваха, напираха, заливаха улиците и беше добре. И при мен спря хубав и поостарял мъж с викингски плитчици на попобелялата руса коса и ми каза: накрая да се снимам с тебе! Чел съм куп твои книги, там горе...аз (каза той) пазя там, на север, в Исландия, един природен резерват!
И аз прегърнах през раменете тоя български викинг, пазещ полярните яребици от измръзване, снимах се с него и си разказахме куп малки и бързи истории за времето, което лети покрай нас. И той си тръгна с моя нова книга, за да я занесе в половингодишната нощ – там на север – и да я чете край някой припукващ огън от мъх. А на негово място дойде достолепен мъж с червено лице и панталонки, с гола глава, подобен на понапълнял щъркел марабу, с особено умни очи, с отривисти и ясни движения на човек, който е управлявал живота дълго време и то – добре; и ми зазадава въпроси. И аз отговарях, и се опитвах да бъда възможно най-умен – като в студентските години; да отговарям така прецизно, че да накарам слушащия да ме заобича заради ума ми (или да ме намрази – ако е завистливец)...и накрая, след като отговорих на задоволителен брой въпроси, достолепният мъж грабна една моя книга и каза: Аз съм професор К. От ИСУЛ и съм чел много ваши неща. И аз приклекнах от тягата на времето, защото в миг осъзнах (по-скоро – усетих) че това е един от моите стари професори, пред които някога, докато учех медицина, съм се гънал като тръстика от вълнение и пак съм отговарял старателно, опитвайки се да бъда блестящ.
И после идваха още – професори, работници, емигранти, готвачи, пияници, страдалци от БАР, разбойници, красиви момичета с наскоро махнати брекети и красиви жени с полупрозрачни панталони и летни гърди! Всякакви българи. Тълпяха се, отминаваха, спираха се, отминаваха и се спираха пак.
И очите светкаха в настъпващия мрак, и от главната сцена се носеше музиката на ФСБ и хората искаха снимка – с мен, със света, със себе си, с оставащия живот (защото Днес е първият ден от остатъка от нашия живот!)...спираха се и отминаваха, често с книга в ръка, със снимка в телефона, с някакви неведоми мисли в главите си; човешкото тържествуваше, но човешкото – в най-добрия смисъл! Защото надалеч, докъдето стигаше дневната светлина и след това – до безкрая, където вече не стигаше – се стелеше нечовешкото море, което – трябва винаги да си спомняме – няма никакво отношение. Към нас хората и към нашите вълнения. И тая нечовешка морска безкрайност ме заставяше отново да се сещам на какъв голям и истински разкош съм свидетел: Хората се радваха и живееха тук и се суетяха – и в добрия и в лошия смисъл – но все пак – в прекрасния, човешки смисъл – в малките петна светлина, всред града, всред щандовете с книги, тук, където беше човешко и очовечено!
И аз се почувствах длъжен да си кажа: Обичам те, Аполония. И дори си го записах на едно малко листче. От време на време да си го чета", написа Калин Терзийски.
