Новини Шоубизнес

Калин Терзийски с неочаквана и много лична изповед! (виж тук)

Калин Терзийски с култът Аполония и една лична изповед!

Писателят Калин Терзийски, когото мнозина все още определят като скандален, направи неочаквана изповед. Много лична при това. Публикуваме текста му без редакторска намеса:

“И аз съм отново на Аполония, след толкова много години! Когато се пропих и заживях с една ужасно красива и сексапилна актриса хората на моята страна започнаха да ме гледат с лошо око и да ме отбягват. Особено богатите, уредените и горните. Ей ви вазе горни дрехи, ако не бяхме ние – долните дрехи – вие щяхте да сте долни дрехи! – да, така казваше милият Радой Ралин и кой ли знае какво имаше предвид.

Освен очевидното. Но така де – отбягваха ме и не ме канеха на своите горни неща, на местата, където те гледат хората и ти завиждат. Тогава си казах: когато се издигнеш, явно най-важната част от енергията ти отива да се пазиш – да не би да загубиш горното си положение. Като примерно си имаш взимане даване с някакви пропаднали поети и терзийски.

Но аз – защото съм глумец и подигравчия – спрях да пия, тръгнах на фитнес, навлякох фини дрехи от кадифе и свила, подстригах дългата си авраамическа брада (да не се бърка с авраамическите религии) и показах на всички тия горни хора един от пръстите си. Доколкото помня – средния.

Те, водени от типично павловски, условно-рефлекторни механизми, взеха отново да ме канят на всички свои горни и издигнати тържества и ивенти (с думата „ивенти” поздравявам всички естети от Бобовдол до Требич). За горния човек в България е важно да не пиеш, да си „облякън и натокан” с дрехи от мола за над сто и трийсет лева и като се напиваш като свиня – да не се показваш по медиите. Тайно, майна. Българско благоприличие.

И ето ме на Аполония. И както сте забелязали от горенаписаното и от всичко, което пиша, аз съм язвителен човек, любител на английския горчив хумор и двойно-подправената волтерианска ирония. Пиперлия, така да се каже. Но трябва да похваля себе си (като не забравям задължителния български себе-срам), че въпреки острия си език, аз съм човек, който може да се прехласва и да се вълнува и без капка презрение и насмешка; защото, винаги съм си казвал така: Ако ще живеем цял живот надсмивайки се и иронизирайки всичко – кога, дявол да го вземе, ще живеем Истински? От все сърце, безапелационно и гордо?
И Аполония ме завладя!

Не веднага. А лека полека. Стоях на щанда на издателството си, не минваха много хора, подхвърляхме си с момичетата от издателството (чудесните момичета!): гледай – никакви хора, само чужденци! – и ми ставаше смешно, че за мен и за всички нас всъщност хората са българите. А другите са просто чужденци – някакви руси руснаци и поляци, и неравнозъби англичани, които даже и наздраве не могат да ти кажат като…хората.
Но после идваше вечер и хората се размножаваха по неведом начин, все едно чрез пъпкуване, плъпваха по улиците, прииждаха на талази, ядейки варените си царевици и потривайки зачервените си и сърбящи, пооблечени телеса.

И аз пак стоях на сергията с моята стока (и казвам тия думи с гордост) и потропвах с крака от вълнение, защото всеки човек е възможен читател, а всеки възможен читател е и възможен приятел, радост и възторг в живота!

И аз си казвах: Господ да благослови Созопол, че е такъв събирач – та могат да се съберат толкова светли лица на едно място и човек да види иначе пръснатите си приятели!

Сред русите и чужди лица на чужденците (по Камю и не по Камю) се мярваха и все по-често изпъкваха познати лица, полузабравени лица, лица говорещи ни нещо, мили лица на хора, които сме обичали. Исках да кажа „съм обичал”.

Аполония е просто едно културно мероприятие – казвах си – нищо особено, просто малко конюнктура – казвах си – просто поредното културно казионно и номенклатурно събитие, направено за да утвърди статуквото, за да се почувстват приетите още по-приети и отхвърлените – още по-отхвърлени – казвах си; но още на следващия миг си давах сметка, че не е така. Защото конюнктурата, статуквото, интересите, вътрешните кръгове и отчитането на дейност е едно – а живите хора с живи очи и с вълнуващи се гърди са нещо съвсем друго!

А такива идваха, напираха, заливаха улиците и беше добре. И при мен спря хубав и поостарял мъж с викингски плитчици на попобелялата руса коса и ми каза: накрая да се снимам с тебе! Чел съм куп твои книги, там горе…аз (каза той) пазя там, на север, в Исландия, един природен резерват!

И аз прегърнах през раменете тоя български викинг, пазещ полярните яребици от измръзване, снимах се с него и си разказахме куп малки и бързи истории за времето, което лети покрай нас. И той си тръгна с моя нова книга, за да я занесе в половингодишната нощ – там на север – и да я чете край някой припукващ огън от мъх.

А на негово място дойде достолепен мъж с червено лице и панталонки, с гола глава, подобен на понапълнял щъркел марабу, с особено умни очи, с отривисти и ясни движения на човек, който е управлявал живота дълго време и то – добре; и ми зазадава въпроси. И аз отговарях, и се опитвах да бъда възможно най-умен – като в студентските години; да отговарям така прецизно, че да накарам слушащия да ме заобича заради ума ми (или да ме намрази – ако е завистливец)…и накрая, след като отговорих на задоволителен брой въпроси, достолепният мъж грабна една моя книга и каза:

Аз съм професор К. От ИСУЛ и съм чел много ваши неща. И аз приклекнах от тягата на времето, защото в миг осъзнах (по-скоро – усетих) че това е един от моите стари професори, пред които някога, докато учех медицина, съм се гънал като тръстика от вълнение и пак съм отговарял старателно, опитвайки се да бъда блестящ.

И после идваха още – професори, работници, емигранти, готвачи, пияници, страдалци от БАР, разбойници, красиви момичета с наскоро махнати брекети и красиви жени с полупрозрачни панталони и летни гърди! Всякакви българи. Тълпяха се, отминаваха, спираха се, отминаваха и се спираха пак.

И очите светкаха в настъпващия мрак, и от главната сцена се носеше музиката на ФСБ и хората искаха снимка – с мен, със света, със себе си, с оставащия живот (защото Днес е първият ден от остатъка от нашия живот!)…спираха се и отминаваха, често с книга в ръка, със снимка в телефона, с някакви неведоми мисли в главите си; човешкото тържествуваше, но човешкото – в най-добрия смисъл!

Защото надалеч, докъдето стигаше дневната светлина и след това – до безкрая, където вече не стигаше – се стелеше нечовешкото море, което – трябва винаги да си спомняме – няма никакво отношение. Към нас хората и към нашите вълнения. И тая нечовешка морска безкрайност ме заставяше отново да се сещам на какъв голям и истински разкош съм свидетел: Хората се радваха и живееха тук и се суетяха – и в добрия и в лошия смисъл – но все пак – в прекрасния, човешки смисъл – в малките петна светлина, всред града, всред щандовете с книги, тук, където беше човешко и очовечено!

И аз се почувствах длъжен да си кажа: Обичам те, Аполония. И дори си го записах на едно малко листче. От време на време да си го чета”, написа Калин Терзийски.

loading...

Коментари чрез Facebook

коментара

Добавете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.